Постинг
21.01.2014 11:39 -
Илюзия
Автор: theresomewhere
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1116 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 21.01.2014 13:02
Прочетен: 1116 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 21.01.2014 13:02
Илюзия. Красива, да, но илюзия. Измислен образ, създаден от мен самата като всичко, което някога съм искала. Образ, събрал в себе си всички мечти, всички копнежи, всички рози по света, всички звезди по небето. Образ събрал в себе си опадалите есенни листа, нежния есенен полъх. Образ, събрал в себе си града с всичките му малки детайли, правещи го съвършен. Образ, събрал в себе си най-дълбоките чувства, най-нежните думи, най-топлите прегръдки, най-нежните целувки. Образ...
А този човек пред мен?
Не разбирам.
* * *
Как е възможно да се побъркаш толкова много,че да си създадеш представа за човек, която няма нищо общо с действителността? Всичко да бъде цветя и пеперуди в главата ти, докато тук, на планетата Земя, нещата стоят по доста по-различен начин. Все едно да срещнеш своя фейсбук-приятел. Доста голям шок.
Никой не би искал да повярва, че всичко, което е имал досега е било една голяма лъжа. А още по-ужасното е, че ние сами създаваме тези лъжи и се самозаблуждаваме, за да направим живота си по-красив и по-лесен. Гоним мъгливи цели, ходим по неясен път, влюбваме се в хора, когато всъщност не ги познаваме, отчаяно събираме парченцата пъзел, по-малки от песъчинки, повече от всички думи, които съществуват и биха могли да опишат чувствата ни. Като някой романтически герой вярваме в невъзможното, мислим, че можем да правим чудеса, вярваме силно, че светът е различен, че улиците, сградите, градът, хората, дъждът, небето, че всичко е прекрасно. Че човекът до нас е перфектен, когато той дори не се доближава до това определение, че винаги има надежда нещата да потръгнат, че вървим напред, когато всъщност затъваме, че слънцето изгрява от запад, че черното е бяло. Като наивни слепци, които вярват на всяка дума, която чуят и се оставят спокойно да бъдат водени...накъде? Към звездите? Към любовта? Стига глупости!
Защото идва момент, в който си даваме сметка какво всъщност представлява "принцът на бял кон". Някакъв мътен, празен, безличен образ, когото сякаш не сме виждали през живота си. И когато осъзнаем, че точно в този миг всички мечти отиват по дяволите, тогава разбираме колко далеч сме стигнали в заблудата си. И какъв е всъщност смисълът? Да градиш живота си на илюзии? Да се надяваш, че хората, че светът ще се промени специално за теб? Не. Светът, реалният свят, далеч от приказките, е, и ще продължава да бъде такъв, какъвто винаги е бил. Тъмен, студен, сив. Ще те разочарова, ще разбива сърцето ти на миниатюрни парченца, които вечно ще събираш като безкрайния пъзел в живота си, и дори милион рози няма да заличат болката от това да видиш как всичко рухва в един-единствен миг, когато отвориш, но наистина отвориш очите си, стъпиш на земята и видиш какво се случва точно под краката ти. Светът е такъв. Хората са такива.
* * *
А този човек пред мен? Не разбирам.
Не искам даповярвам, че всичко досега е било нещо, което аз съм създала в ума си, и не е имало нищо общо с това безразлично лице, което вмомента стои срещу мен. В главата ми се въртят хиляди думи, които бих искала да изрека, но мълча. Пълна каша! Търся повод, причина, да повярвам на самата себе си. Търся нещо в този човек, за което да се хвана. Нещо, което да ме накара да продължа да се боря... Нищо. Сивота. Студенина.
Не е възможно.
Обръщам гръб и си тръгвам.
И докато вървя и си мисля дали ние живеем в илюзия или тя живее в нас, се оглеждам наоколо. Виждам парчетата пъзел. Мръсни сгради, прашни улици, опадали листа. Да, всичко си е все същото. Но аз вече не съм.
А този човек пред мен?
Не разбирам.
* * *
Как е възможно да се побъркаш толкова много,че да си създадеш представа за човек, която няма нищо общо с действителността? Всичко да бъде цветя и пеперуди в главата ти, докато тук, на планетата Земя, нещата стоят по доста по-различен начин. Все едно да срещнеш своя фейсбук-приятел. Доста голям шок.
Никой не би искал да повярва, че всичко, което е имал досега е било една голяма лъжа. А още по-ужасното е, че ние сами създаваме тези лъжи и се самозаблуждаваме, за да направим живота си по-красив и по-лесен. Гоним мъгливи цели, ходим по неясен път, влюбваме се в хора, когато всъщност не ги познаваме, отчаяно събираме парченцата пъзел, по-малки от песъчинки, повече от всички думи, които съществуват и биха могли да опишат чувствата ни. Като някой романтически герой вярваме в невъзможното, мислим, че можем да правим чудеса, вярваме силно, че светът е различен, че улиците, сградите, градът, хората, дъждът, небето, че всичко е прекрасно. Че човекът до нас е перфектен, когато той дори не се доближава до това определение, че винаги има надежда нещата да потръгнат, че вървим напред, когато всъщност затъваме, че слънцето изгрява от запад, че черното е бяло. Като наивни слепци, които вярват на всяка дума, която чуят и се оставят спокойно да бъдат водени...накъде? Към звездите? Към любовта? Стига глупости!
Защото идва момент, в който си даваме сметка какво всъщност представлява "принцът на бял кон". Някакъв мътен, празен, безличен образ, когото сякаш не сме виждали през живота си. И когато осъзнаем, че точно в този миг всички мечти отиват по дяволите, тогава разбираме колко далеч сме стигнали в заблудата си. И какъв е всъщност смисълът? Да градиш живота си на илюзии? Да се надяваш, че хората, че светът ще се промени специално за теб? Не. Светът, реалният свят, далеч от приказките, е, и ще продължава да бъде такъв, какъвто винаги е бил. Тъмен, студен, сив. Ще те разочарова, ще разбива сърцето ти на миниатюрни парченца, които вечно ще събираш като безкрайния пъзел в живота си, и дори милион рози няма да заличат болката от това да видиш как всичко рухва в един-единствен миг, когато отвориш, но наистина отвориш очите си, стъпиш на земята и видиш какво се случва точно под краката ти. Светът е такъв. Хората са такива.
* * *
А този човек пред мен? Не разбирам.
Не искам даповярвам, че всичко досега е било нещо, което аз съм създала в ума си, и не е имало нищо общо с това безразлично лице, което вмомента стои срещу мен. В главата ми се въртят хиляди думи, които бих искала да изрека, но мълча. Пълна каша! Търся повод, причина, да повярвам на самата себе си. Търся нещо в този човек, за което да се хвана. Нещо, което да ме накара да продължа да се боря... Нищо. Сивота. Студенина.
Не е възможно.
Обръщам гръб и си тръгвам.
И докато вървя и си мисля дали ние живеем в илюзия или тя живее в нас, се оглеждам наоколо. Виждам парчетата пъзел. Мръсни сгради, прашни улици, опадали листа. Да, всичко си е все същото. Но аз вече не съм.
Тагове:
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4
Архив
